18 май 2017 г.

Да започнем да живеем здравословно


Да започнем да живеем здравословно



 Сигурно повечето от вас поне веднъж са си казвали, от утре започвам диета, или ще се храня правилно. А да не говорим и за обещанието от утре започвам да тренирам, ще вляза във форма. Ето това е грешка номер едно, която признавам си и аз съм допускала. Този пост е, надявам се, първият от поредицата такива (казвам надявам се защото напоследък никаква ме няма от към постове) свързани със здравословният начин на живот, затова преди да започна с днешната тема трябва да отбележа, че по никакъв начин не съм някой, който да разбира от това, просто споделям моят начин и виждане за това какво е здравословно.

 Този пост е основно въвеждащ в темата, затова няма как да не започна с това, че има огромна разлика между диета и здравословно хранене. Лично аз съм пробвала и двете и ако трябва да съм честна не съм привърженик на диетите, но това е мое мнение.

Съвет номер едно: Не приемайте, че да живееш здравословно значи да се ограничаваш или завинаги да спреш любимите си храни като сладкото, пицата и всички други неща, които ви изникват в съзнанието.
Сигурно вече една част от вас вече си казва, да но пържените картофки не звучат здравословно. Да може и така да е, но това не значи, че ако веднъж на няколко седмици си вземете това ще навреди на организмът ви. Това не значи и всяка вечер да се изяжда по цял пакет чипс де, но все пак и ние може от време на време да си позволяваме да се поглезим.

 Да предположим, че се събуждате с мисълта за това как в последно време сте винаги уморени и имате нужда да помогнете на организма си да се почувства по-добре.(поне при мен почти всичко се случва доста импулсивно, събуждам се с идеята за нещо и просто решавам и започвам, така избягвам онова постоянно от утре.) В началото на месеца се чувствах точно така, прекалено много задължения, никаква организация и непрекъсната умора, това са все неща, които не обичам.


Съвет номер 2: Приемете това като нещо ново и забавно, ще откриете, че всъщност е доста забавно и ще научите много нови неща за себе си. Например аз открих, че харесвам спанак, а преди дори не си бях помисляла да го включа в менюто си. Превърнете това в начин на живот или поне от време на време и ви гарантирам, че организмът ви ще ви благодари.

 Сега ще обърна внимание и на друг важен елемент, килограмите. Може би някой от вас стигат до диети именно поради този факт, но ето нещо, което не го твърдя сама аз. Килограмите са нещо изключително относително. Едно е да тежиш примерно 58кг. след диети и гладуване и съвсем друго след правилно хранене и активен начин на живот, разликата не е само в това как изглеждате, но и в това как се чувствате.

 За да не стане този уж въвеждащ пост прекалено дълъг ще спра до тук, но ще се радвам да чуя и вашето мнение по въпросът. Интересни ли ще са ви и подобен тип постове, преди време обещах малка промяна в блога и това е една от тях. Ако вие имате предложение за по конкретен пост или ви е интересно нещо може да го оставите в коментарите. А сега  ще ви пожелавам усмихнат и ползотворен ден. 

5 май 2017 г.

Жестока Любов - Колийн Хувър

Жестока Любов

 Колийн Хувър

Някой вярват в любовта от пръв поглед, но това определено не се отнася за Тейт Колинс и Майлс Арчър. Единственото, което ги свързва е очевидната химия помежду им. Тя няма време за любов, а той не търси такава. Звучи като добра възможност и за двамата, но Майлс има две условия. Никога да не пита за миналото му и да не очаква бъдеще. Всичко би било толкова просто, ако се придържаха към тези правила. Но нещо в Майлс кара Тейт да поиска още, да научи още. Защо всеки път, когато си помисли, че е достигнала до него той се отдалечава? До каква степен миналото може да те промени, да те накара да се откажеш от любовта?


“Love isn't always pretty. Sometimes you spend all your time hoping it'll eventually be something different. Something better. Then, before you know it, you're back to square one, and you lost your heart somewhere along the way.”

***
Обикновено рядко пиша ревюта на този тип книги, просто защото не винаги съм сигурна, че има какво толкова да кажа, но след краят на тази книга просто реших, че трябва да седна и да пиша. Най-важното в тази история е как миналото на Майлс и настоящето на Тейт се преплитат. Историята е написана така, че от една страна да искаш да помогнеш на Тейт, да и обясниш какво става в главата му, а от друга всеки път, когато се върнеш преди 6 години, просто искаш да помогнеш на Майлс. Малко по-малко научаваш какво става с него, но не и какво мисли в момента, точно това те разяжда. Знаеш защо не иска любовта, но не й какво изпитва към Тейт. (не знам защо, но още намирам Тейт за мъжко име, но това е странична информация)


“Ugly love becomes you. Consumes you. Makes you hate it all. Makes you realize that all the beautiful parts aren't even worth it. Without the beautiful, you'll never risk feeling the ugly. So you give it all up. You give it all up. You never want love again, no matter what kind it is, because no type of love will ever be worth living through the ugly love again.”

И двамата са работохолици, на моменти не знам как издържаха да водят нормален живот. Тя се разпокъсва между ученето и работата на сестра, а той непрестанно пътува(не споменах, че той е пилот, само аз ли го намирам за сладко).  Тя просто иска да започне наново, но кой да предполага, че един от най-добрите приятели на брат й, който съвсем случайно живее срещу новият и апартамент, изглежда като, ами като Майлс(за тези, който не знаят се подготвя адаптация по книгата и вече е избран актьора за ролята на Майлс, лично аз така си го представям, в края на поста ще оставя клипче ).
Хареса ми колко добре се вписва братът на Тейт, Корбин. Отново пилот, както й баща, с две думи всички около нея са пилоти, на въпреки това Майлс се отличава. Друг много важен образ, поне за мен се оказа Кап. Осемдесет годишният мъж, който все още работи в сградата, където живият Тейт и Майлс. Той седеше някак в сянка, но и наблюдаваше всичко и се оказа много важен за развоя на историята.


“Some people they grow wiser as they grow older. Unfortunately, most people just grow older.”

В началото се чудех какво точно да разбирам под "грозна" любов, но с всяка една страница започнах да си отговарям на въпроса. Точно тази част на книгата ме впечатли най-силно, това как започваш да си задаваш въпроси, да се питаш ти какво би направил. Защото всеки си има моменти, в който си казва, не мога повече. Кой точно е този момент, в който си казваш , бях до тук. Имах предположения какво може да се е случило с Майлс, че да се откаже от любовта, но за моята романтична душа да го види написано е като удар под кръста.

“But the second she opened her eyes and looked at me, I knew. She was either going to be the death of me . . . or she was going to be the one who finally brought me back to life.”

От самото начало исках да ги видя заедно, а това че Тейт преглъщаше гордостта си, само за да даде на Майлс време да види истината, само я издигна в очите ми. Това не е обикновена любовта история с дъги, еднорози и цветя. Виждаш как изглежда грозната страна на любовта и какво може да направи тя с теб, да те погълне и да откаже да те пусне. Но всеки заслужава втори шанс, дори самият той да го отказва. Една история за това как любовта може да се превърне във враг, докато не намериш нещо, което да те накара да я поискаш обратно. 


***
Написах това ревю преди малко по-малко от година. Нещо ме привлече в историята и така, това беше една от първите книги на английски, които прочетох. Когато видях, че книгата е в плана на издателство Ибис за превод някак си се зарадвах за всички вас, които ще имате възможността да се докоснете до историята. А от друга страна се чудех, как ще изглежда историята в главата ми, когато я вида отново, този път с чрез превода на нечии други очи. Първото, което видях естествено беше корицата. Сигурно няколко минути седях и си мислех как всъщност съм невероятно приятно изненадана от нея. Накараме отново да се замисля за цялата история и съм сигурна, че когато я завършите ще разбере за какво говоря. Едва сега, когато прочетох отново размислите си върху книгата, година по-късно осъзнавам, че това не е от онези клиширани любовни истории, които въпреки това обичам, а има нещо което те кара не само да се замислиш върху някой аспекти от живота, но в действителност ти представя любовта в една друга светлина. Правя това малко отклонение може би повече за себе си, защото сега когато отново се върнах към историята, може би дори успях да я видя с други очи. Именно онези цитати от нея, които още тогава обикнах и се опитах да разбера сега ми изглеждат една идея по-различни от тогава. Не знам за вас, но за мен това се оказа история, която може да ти донесе, както сладкото усещане на радостта, така и това на жестоката нужда да продължиш да се бориш. 


Благодаря на издателство Ибис, че ми позволиха отново да се докосна до тази история. 




22 април 2017 г.

Intimidating TBR TAG

Intimidating TBR TAG

 

Денят е 21.04.2017, отбелязвам го защото не съм пускала таг от има няма почти 5 месеца. Както се казва точна за Грифиндор. Напоследък видях на няколко места тага и просто реших, че е крайно време да направя един, защото не. точно този свързан с книгите, които са в TBR ми, а и най-вероятно ще останат там още малко. Ей така от нищото се сетих да задам един въпрос, да няма нищо общо с предишното изречение, но все пак някой чел ли е Ще се видим Париж”? Добре сега се връщам отново на темата или по скоро на въпросите, които знам, че ще ме затруднят доста, а и съм загубила тренинг.

1.Книга, която си бил/ла неспособен/бна да завършиш…
Определено още от първият въпрос се затрудних, обикновено обичам да завършвам книгите просто от чисто любопитство. Първата, за която се сетих беше Тъмна дарба, да не ме убивайте казвала съм го много пъти, не че не ме грабна историята просто, ами не знам точно защо, но не можех да продължа напред. Мисля, че прочетох около 100 страници и нещо и просто така си и остана, отложих я във времето и от тогава си повтарям как трябва да и дам втори шанс.

2. Не съм прочел/ла тази книга, защото не съм имал/ла време…
Мисля, че днес е денят, в който много ще ми се карате за избора на книги, но трябва да кажа двор от мъгла и ярост. Не че се оправдавам, но определено не трябваше да почвам толкова голяма книга преди сесията. Ужасно много ми хареса, обожавам Сара Маас, но по неподходящ момент не можах да избера и то просто защото не можах да издържа месец, но тук вече съм сигурна, че ще поправя грешката си.

3. Не съм прочел/ла тази книга, защото е продължение…
Сигурно това е най-лесният въпрос, след теб е книгата, която още когато видях, че ще излиза и си казах защо…за мен книгата и историята трябваше да приключат с онова писмо в Париж. За мен лично е както се казва вадене на вода от девет кладенеца в десети…

4. Не съм чел/ла тази книга, защото прочетох друга книга на този автор и не я харесах…
Тук малко ще си затворя очите за целият въпрос и ще кажа книгите на Рейнбоу Роуъл, факт прочетох цели 3, но просто четвърти път няма да си го причиня. Нищо лично към феновете на авторката, не е моята чаша чай.

5. Не съм чел/ла тази книга, защото е ОГРОМНА…
Не знам защо, но веднага се сещам за игра на тронове(няма нищо общо с това , че докато пиша това на вън прехвърча сняг, да април напълно се побърка, winter is coming. Добре де не се сдържах…). Тези книга са толкова огромни, ама не знам просто любопитство ме ръчка дали ще ме грабнат както сериала. Но никога не изключвам отговор като Ана Каренина, още помня как помолих баба да ми я даде с идеята да я прочета лятото, познайте кой не го направи.

6. Не съм прочел/ла тази книга, защото я купих заради корицата, а после прочетох ревютата…
Да речем Феноменът, почти отговаря на въпроса. От доста време имам книгата, наистина харесвам корицата и не съм я прочела по простата причина, че някой ми каза, че финала бил като на всяка антиутопия и съответно аз сама започнах да си вадя някакви изводи и не смея да я довърша. Логиката ми е покъртителна знам.

7. Най-плашещата книга в TBR-а ми е…
Нека речем, че плашеща ще я приема като страшна за да се улесня поне малко. Ще кажа То на Стивън Кинг, принципно не се плаша лесно, но нещо в идеята на книгата или това, че е на Кинг.

Мисля, че голяма част от изброените книги наистина са в TBR ми, но определено не за близкото бъдеще. Затова, ако ме удари музата и не си изям шоколада в близкият час ще седна да напиша един кратък, пост относно книжните ми планове. (както знаете най-вероятно ще се променят, но сега това не е важно, направете се, че не ви се е случвало.)

Ще се радвам да видя и вашите отговори.

9 април 2017 г.

Мястото на литературата в съвременното общество!?

Мястото на литературата в съвременното общество!?


       Случвало ли ви се е да ви зададат въпросът, защо четете? Е, на мен поне да, преди няколко дена, докато се возих в автобуса видях едно малко момиче, което толкова беше погълнато от книгата, че изпъкваше сред останалите заби носове в телефоните си. За мен е факт, че все още има млади хора, които четат независимо от изградените стереотипи, но въпросът, който ме накара да си задам това дете беше къде точно е мястото на литературата в днешно време. Не бях сигурна дали да напиша този пост, защото до голяма степен ще звучи като някой реферат за университета, но защо не сигурна съм, че не само аз си задавам този въпрос.


      Повечето от вас, които четете този пост вероятно сте любители на книгите именно затова и вие намирате смисъл в тях и им отреждате определено място в начинът си на живот. Но, и тук следва едно, но, колко време ви остава за това ваше любимо хоби. На мен лично напоследък не особено, колкото и да ми е неприятно да го призная. Някой веднага биха ми опонирали с това, че когато имаш желание ще намериш и време, за това което обичаш. Да, прави сте, но понякога не всичко опира до желание. Замислила съм се в колко забързано общество живеем, всичко около нас се движи с прекалено бързи обороти, а книгата е онова средство, с което може да забавиш всичко около теб. Защо тогава, някой смятат, че книгата е нещо остаряло и няма място в съвременното общество.


     В момента имам предмет наречен дигитализация, благодарение на който успях да видя колко важно е да съхраним културното наследство и да го предадем на останалите, в началото си мислех как книгата и технологията са по някакъв начин в конфликт помежду си, но от доста време съм напълно против това, защото именно технологиите ни помагат да живеем този забързан начин на живот, за който споменах. Може би всичко до тук ви се струва като голяма доза разхвърляни мисли върху екрана, може би сте прави, но литературата е тема, за която трябва да се говори повече.


     ПИЦА, добре сега когато отново може би привлякох вниманието ви с иначе много вероятно ужасно скучният ми пост ще завърша с едно кратно изречение. Мисля, че литературата не само, че имам място в съвременното общество, но е и много важна част от него, независимо дали го осъзнаваме или не. Ето един прост пример, точно завърших екранизацията на 13 причини защо и се замислих как именно благодарение на това, че понякога се правят филми или сериали по дадена книга, много хора проявяват желание да научат малко повече, като се докоснат до литературата. Затова въпреки, че живеем в общество на технологии, това по никакъв начин не може да замени книгата, напротив дава и много повече възможности. Какво е вашето мнение по въпроса?


ПС: Още не съм сигурна дали ще правя ревю на сериала, затова да си мина по реда и да кажа, че останах доста приятно изненада. Честно казано доста пъти бях заглеждала книгата и просто идеята ми беше интересна и определено засяга доста важни теми, но така и не стигах до нея. Именно затова останах приятно изненада да разбера, че има сериал по нея, още повече, дори бих казала сполучлив. 

25 март 2017 г.

Мнението ми за съвременните български автори и Вендета Блек

Мнението ми за съвременните 
български автори и Вендета Блек

Да, този път темата ще е книжна, каква изненада. Не, наистина, и аз съм доста изненада от желанието ми да пиша днес. Та, за да премина директно към темата, преди около две седмици за първи път (поне не се сещам за друг) прочетох книга на съвременен български автор. И затова се замислих над въпроса, какво точно ме е спирало преди. Може би като голяма част от вас и аз си поставях мисленето ограничение, че щом не е някой световно известен и нашумял автор просто с лека ръка мога да го прескоча. Но нещо от вътре ме глождеше, защо нашите автори да са по-малко талантливи от останалите, тук не говоря разбира се за хора като Вазов, Дебелянов и всички останали български класици. Ако трябва да съм честна първата книга, на български автор, която ми привлече вниманието беше Вестители, но така и не се сдобих с нея и от там не се бях сещала за онзи въпрос касаещ нашите млади писатели. 

И едно последно изречение преди да премина към книгата, за която по-подробно ще говоря. Смятам, че българското творчество е не по-малко добро и точно ние сме тези, които трябва да го подкрепят, колкото и клиширано да звучи. Наистина се броят на пръстите на едната ръка издаваните подобри книги на пазара и ако това не се насърчава няма как да видим още. Затова силно се надявам за в бъдеще да има повече амбицирани млади хора, които независимо от това, че пазара тук не е както в другите страни да се престрашат да споделят трудът си с останалите.

Сега преминавам и към книгата, която беше причината за този пост. Говоря за първата книга от поредицата Вендета, а именно Блек. Авторката е Светла Бахчеванова, а книгата не е издадена под логото на някое издателство, а с помощта на Diary of book junkie. Започнах книгата мисля, че в началото на месеца с мисълта, че ще е някоя лека любовна история, но определено не очаквах да попадна на толкова много пластов сюжет. 

Самата история разказва за Брияна Монтана, момичето което бяга от миналото си и просто иска да започне на чисто не къде да е, а във Вегас,  градът на греха. Но както при всяка добра любовна история се намесва прилично циничният мъж, който напълно разбива представите ти за спокоен живот. Няма да ви издавам повече от сюжета, затова ще наблегна на това, което ми направи силно впечатление, а именно стилът на писане. Рядко разглеждам по-подробно това, но мисля че този пост е подходящ за целта. Бахчеванова е успяла не само да изгради една много силна героиня, но и такава в която много биха се припознали или поне биха си казали, браво това е момиче на място. Защото за мен Брияна е един много сложно изграден образ, от една страна става част от страховете и кошмарите и, но от друга виждаме жажда и за живот. 

Другото, което ми направи впечатление беше начинът, по който беше описано всичко, не знам дали авторката е била там или дори е карала толкова бързи коли като Брияна, но определено си е направила добре проучването, защото през цялото време мислех, че съм част от историята. И не на последно място, историята успя да ме изненада, можех да имам своите малки предположения за развитието, но нищо не би ме навело на мисълта за точно тази сценарии. Много често подобни книги следват една и съща схема, а това че напълно честно мага да кажа, краят успя да ме изненада е нещо, което не бих казала за много световно признати книги. Освен това, авторката много успешно е успяла да изгради светът на минало и настояще, но също така да включи и историята на хората заобикалящи Монтана и Блек. Прочетох книгата за отрицателно време, особено като се има на предвид, че нямам особено много време за четене. Последното, което бих могла да кажа само е, че нямам търпение да разбера чия Вендета ще надделее, тези които вече са прочели книгата, знаете за какво говоря. 


19 март 2017 г.

За непланираните решения и филмовите маратони

За непланираните решения 
и филмовите маратони


Тази година достигнах до извода, че най-добрите планове са неплапланираните. Когато не знаеш къде отиваш, защото не е важна дестинацията, а самото приключение било то и на няколко километра. Изминалата седмица беше точно от този тип и затова реших, да ви споделя няколко снимки. След това ще премина и към едно кратко филмово ревю на паднали ангели, просто нямаше как да не го направя, знаете какъв проблем имам с книгата.


Понеделник беше един ужасно дъждовен ден, но какво ни пречи да обикаляме София през него. Да влезем в министерство и да се загубим на Лъвов мост. А за финал и стрелба с лък. Просто така и не снимах повече затова и не ви разказвам подробно за този ден, но беше изпълнен все с нови за мен преживявания.


Вторникът обаче определено беше ден за снимки. С Павлина просто решихме, че имаме нужда да се разсеем и просто тръгнахме към историческият музей. Но първо трябваше да направим кратка спирка за обяд. Кой да знае, че около Су няма дюнери и че ще трябва отново да се върнем до нашият факултет, защото много държахме на тях. По пътят за музея установих, че едната причина да харесам София е Витоша, гледката която се разкриваше определено ме накара да искам да се кача някой път. Въпреки че аз вече бях посещавала музея, мога спокойно да кажа, че не ми беше по-малко интересен. Някак си успява да те върне назад във времето и да те откъсне от реалността, препоръчвам го на всеки дошъл до тук.







Излязохме от музея с идеята, че се прибираме, но когато стигнахме на спирката и случайно видяхме, че има такава наречена Камбаните(за които точно и бях говорила, че са наблизо и съм ходила), си казахме защо не тъкмо ще походим малко. 


Без абсолютна никаква идея как точно да стигнем до там много уверено се качихме на автобуса (плюса на картата за градски траспорт), спряхме в мола за да си вземем нещо за яде и отново тръгнахме. Оказа се около 2 километра, но си струваше разходката. Ако имахме време сигурно и още някъде щяхме да идем. Но да, точно тези планове, който се случват на момента, в повечето случай са най-добрите.



И не на последно място идва ред на Паднали ангели. Както съм казвала имам ужасен проблем с стила на авторката, но най-вече с това, че ужасно много харесах замисъла на книгата, но не и начина, по който е развита и написана, но въпреки това исках да видя как точно се е получил филма. Честно казано ми хареса повече от книгата, но това го очаквах.


 На моменти имах чувството, че гледам Бела и Едуард, но ще си затворя очите за това. Самата гимназия, където се развива всичко е наистина добре изградена, но не ми хареса, че всичко се случва само там и единствените моменти извън нея бяха изключително набързо направени. Мисля, че целият филм ми се стори малко сякаш направен набързо, но ще излъжа, ако кажа, че двамата главни не ми бяха ужасно сладки. Независимо дали си чел книгата или не може да схванеш идеята, честно казано въпреки че края на филма отново ми беше прекалено нахвърлян, бих казала, че беше по-добре обяснен от колкото в книгата. Дори след филма все още съм на мнение, че Лорън Кейт е съсипала хубавата идея на книгата, но това си е мое мнение.


Говорейки за филми, трябва да спомена набързо, че най-после наваксах с Древните, започнах анатомията на Грей(и вече я обожавам) и изгледах последният епизод на дневниците на вампира. Много от вас вече споделиха мнение, та ето го и моето. Последният сезон дори не го бях гледала, но имах нужда да видя последният епизод, защото когато се върна назад и се сетя, че бях на около 14, когато го започнах ми стана някак носталгично. Този сериал е бил с мен през ужасно много неща и исках да знам, че официално съм му казала и моето довиждане. За да избегна спойлери все пак няма да се задълбочавам, имаше моменти в който се усмихвах през сълзи, а в други си казвах е това наистина беше безсмислено. Не бих казала, че очаквах краят да е толкова набързо направен, но като цяло и последните два сезона ми бяха излишни, но още едно но, винаги ще помня този сериал като първият дал началото на манията ми по сериалите.
С това ще привършвам за днес, за да се върна към другите задачки, пожелавам ви приятно прекарване на остатъка от уикенда и една слънчева нова седмица.


15 март 2017 г.

Какво е да си студент в България?


Какво е да си студент в България ?



Днес прочетох един цитат, който гласеше нещо подобно: Преди една година всичко беше различно. Сега, когато се върна назад осъзнавам, колкото тази една година може да промени човек. И това е причината днес да засегна темата, какво е да си студент в България, защото точно преди една година минах през цялото вълнение около баловете, кандидатстването и куп други неща, които за онзи момент ми се струваха толкова трудно постижими.
Може би е добре да започна с предистория на това какво исках да уча и как стигнах до това, което е в момента. От самото начало знаех, че градът ще е София, не защото ужасно исках, напротив бях много негативно настроена, а просто защото се налагаше. Така градът беше решен, а колкото до университета, ако преди няколко години ми бяха казали, че ще се спра на Софийския нямаше да повярвам, но ето ме тук няколко години по-късно. Исках да кандидатствам Връзки с обществеността, но на предварителният изпит вместо да ми пишат 2 и поне да разбера, че явно наистина е трябвало да ходя на подготовка, ми писаха 3,25, което за мен в прав текст значеше, платете и другият изпит и пак елате. Това просто ме издразни, самата система беше причината да си кажа щом е така и всичко опира до пари няма да отида на вторият изпит. Все още продължавам да смятам, че образователната ни система и още куп неща не са ни наред в политиката, но това е съвсем друга тема. И не съжалявам, темата която се падна на изпита определено не ми хареса, за разлика от тази, на която писах. Но така се стигна до там, че трябваше да сменя специалността, стигнах до извода, че иска нещо близко, аka социология. Но с моя късмет точно тази година цялото население беше решило, че иска това и бала не ми достигна.

 И така стигнах до моят, много много резервен вариант - библиотечно-информационни науки. Много от вас ще си помислят, искаш да станеш библиотекарка, не, това е отговора, който давах, но преди да започна реално да уча, не бях сигурна какво още да добавя. Горда съм с това, че днес мога да обясня какво точно значи и въпреки че като всичко друго и моята специалност си има скучно дисциплини, се оказа много по-развиваща се и интересна от колкото очаквах, но за това по-късно.
Сега се връщам на въпроса, какво е да си студент? Честно казано, ако не бях решила да продължа образованието си щях да съжалявам, не защото не може да е справиш без него в живота, а защото установих, че за мен лично именно този начин на живот в момента, ме научи на това как да се справям с няколко неща едновременно, помогна ми да порасна и да усъвършенствам себе си. Може би точно сега, това ви се струва странно как само това, че отново учиш може да ти помогне. Но ще го представя така, университета не е училище, всичко с което сте свикнали коренно се променя и ако сте достатъчно амбицирани ще извлечете максималното от него. Една от основните разлики е в това, че поне при мен непрекъснато имам някакви проекти за вършене или ни водят на разни места като център за дигитализация(мога да се похваля с факта, че дигитализирах филмова лента, да от онези старите.) или център за реставрация. Да не говорим, че дори имаме практика в библиотека и въпреки че няма да се занимавам с това определено е много полезно.

Казвала съм го и преди, оказа се че не мразя София, всъщност далеч не е толкова лоша. Не бих казала, че до сега не съм била самостоятелна, но като студент рязко трябва да станеш далеч по-индивидуален. Да, не е лесно, уча, работя и непрекъснато съм по-задачи, трябва да се справям сама, но ми хареса, трудно е, но ми харесва цялата тази забързаност на живота. Не всичко беше планирано, но в последната година стигнах до извода, че няма смисъл да правя планове, трябва да живея за мига и да извлеча максималното от него. Прибирам се късно, уморена съм, но въпреки това намирам време и за себе си, ето това е да си студент, от всичко по-малко.
Продължавам да искам да се занимавам с книгоиздаване, но не съжалявам, че уча това. Обхващам много широка среда от информация, не знам защо точкова често хората подценяват специалността. Като някой, който вече втори семестър го учи видях много хора, които да се отказват, но и много, които също като мен,  оказали се тук случайно да виждат перспективата. Затова мога да ви кажа това, независимо какво сте решили не позволявайте на другите да влияят на мнението ви.
И не на последно място, сесията . Честно ли, не е най-приятното нещо, но не е чак толкова трудно като всяко друго нещо. Лично аз бях готова да ме скъсат поне по едно или две неща, все още не знам как успях да взема всичко. Но повярвайте ми, накрая на сесията като всичко приключи веднага ще забравите за нея.

Този пост май стана доста дълъг, но се надявам да съм ви била полезна. Независимо дали решите да учите тук или извън България, или да се откажете знайте, че нищо не е фатално или чак толкова трудно.

11 март 2017 г.

Преставам ли да бъда блогър…


Преставам ли да бъда блогър…



Това е въпросът, който си задавам всеки път, когато някой блогър изчезне и дълго време няма нищо от него. Е, аз попаднах в същата ситуация, спрях да пиша за прекалено дълъг период. Не искам с този пост да се оправдавам, за мен да си блогър е удоволствие, а не задължение. Просто последните два месеца се наложи да се сблъскам с доста перипетии, които ми доказаха, че живота няма винаги да е цветя и рози. Но именно тези моменти ни изграждат като хора, може би всичко се случи прекалено изведнъж и едно след друго, но няма да ви занимавам с това. За тези две месеца почти всеки ден влизах в blogger, но веднага го затварях, просто не бях готова отново да седна пред екрана и да пиша. Не мисля, че отново ще успея да вляза в някакъв график и да пускам често, но и не мисля да опитвам. Обичам книгите, обичам това кътче, което създадох и въпреки че физически нямам време имам нуждата поне понякога да правя едно от нещата, които ме радват.

Не бих казала, че съм в книжен застой, защото искам да чета, но така се получи, че нямам време. Странното е, че ако не бях решила преди няколко дена да почна да чета на телефона, може би все още нямаше да съм прочела нищо тази година. Ужасно много харесвам и двете хартиени книги, който съм започнала, но непрекъснато съм на някъде и това не ми помага особено(трябва ли да казвам колко невероятна е Ясновидци или как Двор от мъгла и ярост ме моли да я продължа). Затова може би кръгът на блогът ми ще се разшири, имам нужда да пиша, но нямам достатъчно време да чета, затова идея си нямам какво точно ще се получи. Не знам вие какво бихте чели, но наистина искам да опитам нещо ново.

Интересен факт, пиша този пост от една седмица(а го планирам от дори повече), дори не е пост, а няколко реда, но всеки път не го довършвам, а да не говорим да го кача. Нещо ме спираше, не мога да го определя, случвало ли ви се е да искате да направите нещо, но в следващият момент да решите, че все още не сте готови? Ами при мен е нещо такова, тази година определено започна различно, но това не винаги трябва да е нещо лошо, както казах искам да опитвам нови неща, да видя на какво още съм готова, искам да пътувам повече и искам да продължа да изпълнявам обещанията, които си давам. Надявам се да не съм ви отегчила с този бърз пост и стискам палци да не отново един за месеца. Все пак прочетох цели две книги, ако не броим тази за изпита ми(между другото взех първата си сесия успешно, но ако ви е интересно какво е да си студент, мога да ви запозная с моя личен опит някой друг път). Ще спра до тук с едно благодаря, на тези които още четат блога ми, ако все още има такива оптимисти. Плюс кратко благодаря на Юлия, че ми каза пиши, дори за готвене, ако искаш. 



PS: Най-после написах и кратко ревю в Goodreads на Парцалена принцеса, чак съм горда със себе си, а колкото до другата книга от иначе ужасно дългият ми списък с прочетени за 2017, ще опитам да говоря в друг пост и за това. Сега вече наистина ви казвам чао, защото вече, ако не е кафето не знам как функционирам. 

18 януари 2017 г.

Дете на пустинята - Олуин Хамилтън

Дете на пустинята

Олуин Хамилтън

Всичко започва с една зора над пустинята. Всяка приказка започва с имало едно време, всяка приказка крие в себе си по-една необикновена история за някой застанал лице в лице с чудовищата в главата си. Но Дъстуок не е място, което да ти предостави възможността да се изправиш срещу себе си, особено ако си никой, особено ако си жена. Амани няма друг избор освен да живее единствено с историите за онзи вълнуващ, различен живот, които се води зад врати на малкият и затвор. Ами ако, така продължава всяка добра история. Ами ако, получиш възможността да избягаш, било то с едно напълно непознато момче. Ами ако, извън стените на твоят затвор те очаква нещо, още по-опасно, магия, в която вече никой не вярва, тайни, които дори не си подозирал, че съществуват. Ами ако, бягството е само началото на една война, в която Амани трябва да избере на коя страна да застане, но най-вече да разбере коя е. Дали иска да е поредното безгласно момиче или да стане едно с пустинята. Да се превърне в буря…

***
Още, когато книгата излезе на пазара изпитвах онази нужда да разбера за какво става въпрос. Но мина месец, после още няколко, а аз така и не стигах до книгата. Но независимо, че толкова дълго я отлагах, продължаваше да ме човърка въпросът дали нещо в нея може да ме изненада. Обожавам да опознавам нови места, а някак си онзи чар на Ориента, винаги ми напомня за приказките на Шехерезада. Сама идея за пустинята и тайните, които крие може да ти влезе под кожата. Точно това и очаквах от Дете на пустинята, мистерия, магия и любов. Точно с тези три думи бих описала цялата история, това е от онези книги, които може да седнете и да прочетете на един дъх, но въпреки това да не си развалите удоволствието от самото четене.

Беше ми ужасно трудно да се доверя на момче с такава усмивка. Усмивка, която ме караше незабавно да го последвам из всички места, за които бе ми разказал, и която в същото време ми даваше увереност, че това би било грешка.

Но ако трябва да посоча само едно нещо, което наистина успя да ме изненада в книгата, е как авторката е успяла да изгради Амани. Всички знаем, че жените не винаги имат право на глас, особено в азиатските държави, а малко или много тази книга създава един много подобен на нашият свят. И в центърът на този свят да поставиш едно момиче, което знае как да си играе с огъня, беше причината да прочета книгата. Затова тя ми направи такова силно впечатление, не защото реално успях да я опозная достатъчно, а просто защото уважавах решенията й. Тя наистина е по-скоро барут, от колкото момиче.


Ти си тази страна, Амани – промълви по-тихо той. – Ти си по-жива от каквото и да е по тези земи. Ти си огън и барут, винаги с пръст на спусъка.

Колкото да Джин, нашият мистериозен чужденец в историята, мога да ви кажа само едно, той е онова момче, което винаги изниква в главата ви, когато става дума за шейх или арабски принц. Самото му излъчване е точно такова, не надуто, но все пак с достойнство, смело, но не до пълна глупост. Хареса ми също това, че двамата намираха баланс по между си, особено когато са на ръба.

Бях дете на пустинята. Мислих си, че знам всичко за живота. Грешах.


Цялата история наистина е създадена като една приказка, всички онези създания като джинове, духове и каквото още се сетите, от история разказвана край огъня, се превръща в реалност. Олуин Хамилтън просто е успяла да смеси реалността и приказното. Успяла е да изгради един свят, в които историите оживяват, където всеки трябва да намери своето място, където всеки заслужава да е равен. Мога да завърша това ревю само с едно изречение. А вие готови ли сте да се присъедините към въстанието?