18 октомври 2016 г.

Защо харесах Хари Потър и прокълнатото дете

Защо харесах Хари Потър и прокълнатото дете


Здравейте, Хари Потър фенове и всички останали мъгали, сигурно не остана някой, който да не е разбрал, че това определено е годината, в която да си фен на най-известният магьосник. Но днес няма да говоря за предстоящата адаптация, за която вече нямам търпение, или пък новите допълнителни книги или...добре де, схванахте идеята. Предполагам вече всички знаете, че и на български може да се прочете Хари Потър и прокълнатото дете, въпреки че аз бях от най-нетърпеливите, който прочетоха книгата още при официалното излизане на 31 юли, когато аз умишлено не написах ревюто. Ако се питате защо, ами просто знаех колко много от вас ще изчакат книгата да бъде преведена и не исках да ви разваля удоволствието по някакъв начин. По същата причина и сега няма да пиша ревю, но ще ви кажа защо, аз за осми път се влюбих в поредицата.


“Harry, there is never a perfect answer in this messy, emotional world. Perfection is beyond the reach of humankind, beyond the reach of magic. In every shining moment of happiness is that drop of poison: the knowledge that pain will come again. Be honest to those you love, show your pain. To suffer is as human as to breathe.”

Още, когато научих, че ще бъде написана книга, за най-малкият син на Хари, бях готова да изпадна в еуфория. Въпреки че не очаквах книгата да бъде сценарии, останах много приятно изненадана как за едно сядане, няколко реплики и множество усмивки през сълзи, успях да се пренеса при останалите зрители, които са видели пиесата на живо.  
За мен това да видя какво се случва с любите ми герой, 19 години по-късно, беше едно невероятно изживяване. Водовъртеж от емоции, всичко онова, което си преживял заедно с тези 7 книги изведнъж се връща, но на куп. Още в самото начало, докато четях знаех, че ще ми хареса, въпреки множеството мнения, който бях чула. Харесах книгата, просто защото за мен това не беше 8та част от поредицата, а нещо напълно ново и различно, но въпреки това включваше всичко онези малки неща, който всеки Хари Потър фен познава. Говорим за едно малко момче, което се опитва да не живее в сянката на известният си баща, дете, което не знае къде му е място. Първата страница ме върна точно в края на историята, момента в който Албус се страхуваше да не попадне в Слидерин, кой да предположи, че нещо такова може да се случи.

“Those we love never truly leave us, Harry. There are things that death cannot touch.”

Харесах книгата, защото ме накара да си задам въпросът, ами ако. За тези 7 книги, доста неща можеха да се случат по различен начин, представете си Волдемор да беше жив, или Рон и Хърмаяни да не бяха заедно, или още по- страшно...завръщането на Ъмбридж. Сега си представете да проследите всички тези моменти, заедно с Албус и синът на Драко Малфой, още една комбинация, която никой не би предположил.
Но най-вече харесах тази книга, защото ме накара да си спомня. Спомних си защо обичам историята и ми даде възможност отново да видя герои, с които не успях да се сбогувам. 

Това може да не е романа, който много от вас очакваха,  но е нещо повече, поне за мен. Бих препоръчала на всеки, който все още не е прочел поредицата да го направи, а на тези, който им предстой да се запознаят с Албус и компания, мога да кажа, започнете тази книга с чисто съзнание, без определени очаквания. Оставете магията да ви заплени.

“In every shining moment of happiness is that drop of poison: the knowledge that pain will come again. Be honest to those you love, show your pain. To suffer is as human as to breathe.”


Хари Потър беше поредицата, която позволи на много от нас да се докоснат до магията, а прокълнатото дете беше книгата, която ни припомни защо се влюбихме във вълшебствата. Ако дори след 19 години ме попитат, дали  след всичкото това време още обичам поредицата, ще кажа Винаги. 

2 коментара:

  1. Великолепно ревю!Напълно и точно си изразила красотата на книгата!Просто прекрасно!

    ОтговорИзтриване